Отдавна се подготвях емоционално и физически да ида отново на Бистришко бранище да поснимам. След като се убедих че провиенцалисти са превзели столицата и никой не ти обръща внимание на фотографските способности. Въпреки че си местен и си нямаш родно село. Та що да ходя си предлагам услугите на стиснати селянки, които се снимат само на абитуриентски бал, за лична карта, сватба и евентуално прав до стената като наказан за дедо, баба, лелинчо и някоя друга знайни и незнайни роднина или познат. Сега е на мода селфи. Що ние да се мъчим професионалистите. Все тая дали с телефон или с тежък черен апарат. Резултата един и същ. Как ли щеше да изглежда това борче, ако беше успяла си направи селфи?
Та в петък вечер хванах гората, дето се казва в една приказка. Само дето на мястото на гората бяха останали обгорели дървета и дънери от последният пожар, преди няколко години.
![IMG_20180824_194006016_HDR.jpg]
(
Изкачването е, почти екстремно. Наклона по назъбените камъни на места беше почти 80 градуса. Поглеждаш зад гърбът си и си казваш, - добре че тези канали и отломки от камъни са здраво приковани към земята и са стапъловидно наредени.
Изкачването е, бързо и неусетно. Проблема е в обратната посока. Усилията и вниманието къде и как стъпваш по тази нахвърляни безразборно стъпала. Увеличават напрежението. Отделно трябва се съпротивляваше на инерционните сили от слизането. Най голямо напрежение е в колената, те поемат целият товар на тялото.
Усилията си заслужаваха, рядко можеш да видиш Витоша от тази гледна точка. Близка и някак гордо изправена.
Там в мястото на изгорената гора, растителността бавно се завръщаше. Макар като начало да беше само тревиста и храстовидна флора. Все още някои от повалените дървета не се бяха подали на гниенето. Други обаче сериозно загнили се изравнява а с терена и все повече са уредили зловещо стърчащите обгорели борове.
