There is no one who does not know the monument "Buzludja". The cry is not exactly a monument, it is just the opposite of Bulgaria's most obscene, a monument of something past, but it has not quite passed. Confused work. The distance in time must give us a clear appreciation of the architectural value of the building, not only for the ideology on whose will it is built, the largest ideological monument in Bulgaria - Buzludja. And now, a monument of ruin.
The very peak is called Hadji Dimitar, but until 1942. the official name was Buzludzha, now both are used. Here Hadji Dimitar and his cheetahs fought, as the voivoda was killed at the top. It was an interesting fact that the remains of Hadji Dimitar were transferred and laid in the church "St. Archangel Michael "town of Kran. Then transferred to the church "St. Nikola "town of Sliven. Now they are probably under the monument of the voivoda in his native Sliven. A lot of moving, a lot of stuff.
"Hadji Dimitar" by Hristo Botev is a very favorite poem written for the memorial event in this part of the Balkan.
"He is alive, he is alive! There in the Balkan,
He is lying in a bloodbath lying in the blood
a henny with a deep throat wound,
a young man and a male ... "
We settled down and for Buzludja the original idea was to build a few small monuments on the top, but then the architect's project was imposed. Georgi Stoilov for his current form. Architecture can be defined in the worst case as strange but not unpleasant. The idea is influenced, in the words of the author, by the then fashion on flying space plates. Separately, who is curious about him may be interested in the arch. Georgi Stoilov, interesting man.
My desire to write something came from the strong impression that the memorial made me after my first conscious walk there. It was an early spring, and as time went on, it became worse and it became windy with a thick fog. Not the melted winter snow met before the summit. We have come to the monument without any particular difficulty. From the fog he could see nothing but the stairs and the decaying skeleton of a sculpture. At every step the expectation grew, but the monument never appeared. It's as if the flying saucer and the rocket have taken off to a better place, as many have done. But no, the huge bulk of the plate appeared only a few more steps, threatening to push us and roll to the plain. I strained despite the cold, the conversations became muted. Fuck it, terribly impressive. You are left without words, you are breathing. You get a door as you try to see the top of the pylon. It has a length of 70 meters and the diameter of the plate is 60 meters. How does it get there? There can be no way to get money out of it.
We jumped over the piles of fertilizer left by the mad horses that sometimes hide there in the bad weather. The main entrance was closed and the door was welded to each case. We went on a tour to look around. We found a broken window and somebody had arranged stones for easy entry. We also traveled in the dark and gloomy corridor. As our eyes greeted us, we continued on to the monument's lobby, we stopped to look around. Everything is very symmetrical, the three foundations with the stairs, the round hall above us, the ceiling formed in a slightly drawn circle, the man has the impression that they press him. There is nothing left of the carpets, wallpaper, lighting, metal decoration, the glass of who you are a famous Czech master. And by burying your foot in the trash, you find the floor marble lining. We climbed to the hall and with the entrance we stood stunned by its size, 45m. wide and 20m. high. If anyone tried to startle me right at the time, I'd be out in the air, and he would have smelled. The ruin reigns everywhere, the ceiling is broken, the mist descends through the openings, the dripping water checks the acoustics in the hall. Wherever you look decorative mosaics are everywhere on the walls. Everything is waiting to become the decor of some foolish film by Jean Claude Van Damm. Attention is made by the large red green emblem with the inscribed inscription in the middle of the dome. It definitely impresses. Everything impresses.
We examined the mosaics on the walls. From the inner and outer walls everything is filled with symbols from communist ideology and scenes of life. Everything seems to mean that an unfamiliar person will think that he is in a church of a religious cult, not a political monument. Instead, the stones have attacked and there can be seen the sketched contours that helped mosaics work. We realize the holy communist trinity as well as its Bulgarian equivalent. One head is particularly carefully wiped out. Outside, large oval windows allow you to look pretty good around at the right time. The mist stops us, but it does everything very mystical and unreal. One more lap and we went out. And if there are basements? There can be no basements? What can there be? I will not be one of those who will understand. We walked out like holes in the hole and started to go home. Though I am terribly impressed, I left with relief. These dimensions
Няма човек, които да не знае паметника „Бузлуджа“. Викат не било точно паметник, било точно обратното най-непаментника на България, монумент на нещо минало, ама не съвсем преминало. Объркана работа. Дистанцията във времето трябва да ни даде ясна преценка за архитектурна стойност на сградата, а не само за идеологията, по чиято воля е построен, най-големия идеологически монумент в България – Бузлуджа. А сега, паметник на разрухата.
Самият връх се казва Хаджи Димитър, но до 1942г. официалното име е било Бузлуджа, сега се ползват и двете. Тук са се сражавали Хаджи Димитър и неговите четници, като сам войводата е убит на върха. Интересен факт ми беше, че останките на Хаджи Димитър са пренесени и положени в църквата „св. Архангел Михаил“ гр. Крън. После пък пренесени в църквата „св. Никола“ гр. Сливен. Сега най-вероятно са под паметника на войводата в родния му Сливен. Много местене, много нещо.
„Хаджи Димитър“ на Христо Ботев ми е много любимо стихотворение, написано за паметната случка в тази част от балкана.
„Жив е той, жив е! Там на Балкана,
Потънал в кърви лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка…“
Отплеснахме се, та за Бузлуджа първоначалната идея е да се построят на няколко малки паметника на върха, но после се налага проекта на арх. Георги Стоилов за сегашната му форма. Архитектурата може да се определи в най-лошия случай като странна, но не и неприятна. Идеята е повлияна, по думите на автора, от тогавашната мода по летящите космически чинии. Отделно, който му е любопитно може да се позаинтересува от арх. Георги Стоилов, интересен човек.
Желанието ми, да напиша нещо дойде от силното впечатление, което ми направи паметника след моето първо съзнателно ходене там. Беше ранна пролет и докато се качим времето се влоши, стана ветровито с гъста мъгла. Не стопеният зимен сняг ни посрещна още преди върха. Достигнахме без особени трудности до паметника. От мъглата не се виждаше нищо само стъпалата и разпадналия се скелет на някаква скулптура. С всяка крачка очакването се увеличаваше, но паметникът така и не се появяваше. Сякаш летящата чиния и ракетата до нея са излетели и те на някое по-добро място, както постъпиха мнозина. Но не, огромното туловище на чинията се появи само след още няколко крачки, заплашващо да ни затисне и да се претърколи към равнината. Припотих се въпреки студа, разговорите станаха приглушени. Мамка му, ужасно впечатляващо. Оставаш без думи, притаяваш дъх. Схваща ти се врата, докато се опитваш да видиш върхът на пилона. Той е с дължина 70м., а диаметъра на чинията е 60м. Как ли се качва там? Не може да няма начин да се изкачват пари от това.
Прескочихме купчините тор, оставени от полудивите коне, които се крият там понякога от лошото време. Главния вход беше затворен и вратата за всеки случай заварена. Минахме на обиколка да разгледаме наоколо. Открихме разбит прозорец и някой услужливо бе подредил камъни за по-лесно влизане. Умъкнахме се и ние в тъмния и мрачен коридор. Като очите ни посвикнаха продължихме към фоайето на паметника, поспряхме да се огледаме. Всичко е много симетрично, трите основи със стълбищата, кръглата зала над нас, тавана оформен в леко изтеглен кръг, човек остава с впечатлението, че го притискат. Не е останало нищо от килимите, тапетите, осветлението, металната украса, стъклата на кой си там известен чешки майстор. А като заровиш крак в боклуците откриваш подовата мраморна облицовка. Изкачихме се до залата и с влизането останахме зашеметени от големината ù, 45м. широка и 20м. висока. Ако някой се опиташе да ме стресне точно в онзи момент, така щях се изложа чак щеше да замирише. Разрухата цари на всякъде, тавана е разбит, мъглата се спуска през отворите, капещата вода проверява акустика в зала. Където и да погледнеш декоративни мозайки са навсякъде по стените. Всичко чака стане декор на някой безумен филм на Жан Клод Ван Дам. Внимание прави голямата червено зелена емблема с небезизвестния надпис в средата да купола. Определено впечатлява. Всичко впечатлява.
Разгледахме мозайките по стените. От вътрешната и външната стена всичко е запълнено със символи от комунистическата идеология и със сцени от живота. Всичко изглежда така, че незапознат човек ще помисли, че се намиране в църква на религиозен култ, а не в политически монумент. На места камъните са нападали и там може да се наблюдава скицираните контури спомогнали за изработката на мозайките. Реализира ни са и светата комунистическа троица, както и нейния български еквивалент. Едната глава е особено старателно изчегъртана. От външната страна големи овални прозорци дават възможност да се разгледа доста добре наоколо в подходящо време. При нас мъглата попречи, но прави всичко много мистично и нереално. Още една обиколка и тръгнахме да излизаме. А дали има мазета? Не може да няма мазета? Какво ли може да има там? Няма да съм аз от тези, който ще разберат. Излязохме като лалугери из дупката и тръгнахме да се прибираме. Въпреки, че съм ужасно впечатлен, напуснах с облекчение. Тези разм
Не ценим и не пазим паметниците си ,те са историята от един преход независимо хубав илли лош.