Да създадеш живот не е най-трудната и най-важна задача за всеки от нас. Най-трудното е да създадеш човек от съществото, на което си дал живот. Не просто да се грижиш за него и да го закриляш, а да го научиш на търпение, да му помогнеш да изгради съзнание за основните човешки ценности, да го насочваш без да налагаш, да го водиш без да го пришпорваш, да му показваш, кое не е добро без да го назидаваш, да поставяш ясни граници без ултимативно да размахваш пръст, като в крайна сметка се опиташ да опознаеш душата му и да ѝ позволиш да се прояви в един свободен, достоен и щастлив човек. Колко от нас действително успяват да постигнат това? Колко от нас изобщо се замислят, защо не могат да го постигнат? Колко често си даваме сметка, че да бъдеш родител е най-лесният, а може би и единственият възможен начин да разбереш и оцениш жертвите, които собствените ти родители са правили за теб, да смениш перспективата и да погледнеш на детето си като на собственото си непораснало аз. Да прощаваш, когато детето не разбира страховете ти, да приемаш с усмивка пакостите, които прави и да виждаш в очите му преди всичко онова крехко, ранимо птиче, което трябва да бъде стоплено и погалено, за да може да полети само!
